Кога ще ги стигнем индийците? доц. д-р инж. Цанка Дикова, Медицински университет - Варна Този въпрос, по аналогия с предаването на Тодор Колев от преди десетина години, постоянно ми се въртеше в главата по време на целия ми престой в Калкута. По дупките, мръсотията и сергиите по улиците, хаоса и движението без всякакви правила, нивото на образованост и на живот на основната част от населението не след дълго за българите няма да има разлика дали ще са в България или в Индия. Но пък по отношението и средствата, отпускани за образование, връзката на науката с практиката и по патриотизма на младото поколение индийците са на светлинни години преди нас. До горните изводи стигнах по време на участието ми в осмата конференция "Application of Laser in Mechanical Industry - WALMI 2010", която бе организирана от School of Laser Science and Engineering на Jadavpur University. Събитието се проведе в две части – работна среща и семинар. Представени бяха както обзорни, така и изследователски доклади, занимаващи се с приложение на лазерите – при рязане, заваряване, измерване, прототипиране, повърхностно модифициране, почистване и реставрация. Презентациите бяха на високо ниво, материалът беше систематизиран много добре и поднесен синтезирано, готов за приложение в практиката. Имаше много участници от индустрията, които поставяха въпроси и търсеха решение на своите проблеми. Международното участие се изразяваше с присъствието на представители от Балканските страни – Румъния и България. И двете с колежката ми проф. Роксана Радван от Националния изследователски институт по оптоелектроника в Магуреле бяхме посрещнати много добре. Презентациите ни предизвикаха голям интерес, въпреки че се различаваха коренно - моята беше за повишаване устойчивостта на инструменти чрез лазерни обработки, а нейната - за реставрация и възстановяване на ръкописи, икони и стенописи чрез лазер. Прави впечатление, че индийците имат много добри постижения както в теоретичните разработки, така и в приложните. Техният стремеж е да се внедряват все повече нови технологии в различни области – от производствените предприятия за ускоряване и повишаване на качеството на различни процеси, до използване на лазерни технологии в авиацията, космонавтиката и военната промишленост. Но затова на първо място помощ оказва държавата с нейната политика и финансиране. В тази връзка, при поява на ново направление или област в науката, в Jadavpur University се създава ново звено (School), което да я развива. По този начин преди десетина години е създаден School of Laser Science and Engineering, домакин на конференцията, а преди 5 години – School of Nanoscience & Nanotechnology. Тези звена провеждат не само научно-изследователска дейност, но и обучават студенти по специализирани магистърски програми. Но преди одобряване на програмите от комисията по образование държавата отпуска пари за оборудване на лабораториите. Благодарение на моите домакини проф. Диптен Мишра и проф. Асиш Бенаржии имах възможността да разгледам лабораториите на горните две звена и на катедрата по Материалознание. Те разполагат с най-съвременна апаратура, която освен всичко необходимо за изследване на материалите на микро- и нано-ниво включва сканиращ електронен микроскоп последно поколение и атомно-силов микроскоп. Трябва да се отбележи, че Jadavpur University е един от петте най-добри технически университети в Индия. Той държавен и е създаден през 1906 г. като Bengal Technical Institute, а от 24 декември 1955 г. съществува като самостоятелен университет под името Jadavpur University, което се счита и за годината на неговото основаване. Тук през годината се обучават около 5000 бакалаври и 4000 магистри. Понеже е реномиран университет, много докторанти идват тук от други щати и всяка година редица от тях защитават и получават званието доктор. То не е девалвирано, както в България. Много от завършилите докторанти кандидатстват и отиват на работа в университети в Япония, САЩ, Западна Европа и са добре приети там. Аз имах щастието да работя в една стая в университет Токай, Япония, с учен, завършил Jadavpur University. Една съвсем случайна и напълно невероятна среща с д-р Шямал Кунду и неговата съпруга Мили на летището в Калкута, на връщане за България, ме накара да обърна внимание на това. Никой от нас въобще не беше очаквал да се срещнем някой ден. Те никога не са си и помисляли, че може да отида в Индия и да посетя точно този университет! А пък на мене никога не ми е минавало през ума, че тяхното родно място може да е недалеч от Калкута. Срещата беше много вълнуваща и радостна за всички ни. Най-учудващото беше, че ние с Шямал се познахме в мига, в който се видяхме и не можехме да повярваме, че тази среща е реалност. Те пътуваха за Германия, където той спечелва конкурс в края на миналата година. Зная колко е усърден и колко много работи и затова не се учудих, че след 4 години в университетите Токай и Токио, сега ще работи в институт недалече от Дюселдорф. Но желанието му е да се върне в Индия и с натрупания вече опит в реномирани университети, да си намери работа в родината. Този патриотизъм не е черта само на моя колега и не е в резултат от дългото отсъствие и носталгията, а се възпитава още в училище. Няма да забравя думите на студента, който ме посрещна на летището и после на въпроса ми "не иска ли да отиде да работи в чужбина" отговори: "Индия ми е дала толкова много - тя ме е образовала безплатно и след като завърша аз съм длъжен да остана и да работя тук". Обучението в Jadavpur University се извършва на английски език, втория официален в Индия. Той се явява обединяващ за нацията, защото Индия се състои от 28 щата, всеки от които е с различен език и писменост, между които няма нищо общо. Около 80% от индийците разбират и говорят "хинди", но в Калкута и в целия щат Западен Бенгал официален език е "бенгали". В средните училища обучението е смесено - география, история, литература се изучават на местния език, а математика, физика, химия – на английски. Така младите хора получават една много добра езикова подготовка. Аз още първия ден бях учудена, когато двама родители, както говореха на децата си на местен език, изведнъж преминаваха на английски. За тях това е нормално и от полза, защото после може да кандидатстват в университети в други щати. Както моят домакин Венката, който е тамил и сега прави докторска дисертация в Jadavpur University. Той владее малко "бенгали" и основно контактува на английски. Благодарение на него и на колегата му Баппа успяхме да видим много от културните забележителности на Калкута и храмовете около нея. Калкута е административен център на щата Западен Бенгал и се намира в североизточна Индия. Тя е разположена на брега на река Хугхли в делтата на Ганг и има население около 8 милиона души, а с предградията – над 16 милиона, с което се нарежда на 8-мо място в света. Основната част от него – 70% са индуси, има около 28% мюсюлмани, а останалите са християни, сикхи, будисти и др. Площта на Западен Бенгал е около 80 000 кв.км, а населението – над 80 милиона. По плътност на население се нарежда на второ място в Индия. Има няколко версии за произхода на името на града и най-интересната от тях е, че Калкута носи името на едно от трите села (Kalikata, Sutanitu, Govindapur), съществували на това място преди английското нашествие. А Kalikata пък е версия на Kalikshetra, което означава "земя на богинята Кали". Когато Индия е била в пределите на Великобритания, до 1911 г. Калкута е била нейна столица. Всъщност завладяването на страната от британците и инвазията започват от Калкута през 1690 г. От тогава датират и първите писмени данни за историята на града. Той става столица на Британска Индия през 1772 г. Най-голям растеж има в периода 1797–1805, когато генерал-губернатор е Richard Wellesley. Тогава градът е бил наричан "Градът на дворците" (The City of Palaces). През 18 и 19 в. е бил център на търговията с опиум, а от 1850-та започва неговото бързо индустриално развитие особено в текстилната промишленост. От началото на миналия век Калкута е център на съвременното образование, индустрия, наука, култура и политика. Сега тя е основен бизнес, търговски и финансов град на източна Индия и на североизточните щати, а също и главно търговско и военно пристанище и единствен град в региона с международно летище. Индия има 4 Нобелови лауреати и четиримата са родени или работили в Калкута, като по-известни са Рабиндранат Тагор и Венката Раман. Последният е работил в Индийското дружество за развитие на науката, което е в непосредствена близост до Jadavpur University. Тук той е направил своето откритие за нееластично разсейване на светлината, наречено ефект на Раман, което е залегнало в основата на т.н. "раманова спектроскопия", много често използвана в изследователската работа. Той е основател и първи председател на Индийската академия на науките. За Рабиндранат Тагор не е нужно много да се пише, защото той е поет, писател, композитор, общественик със световна известност. Роден е и е творил в Калкута. Той е автор на 12 романа, над 100 разказа, около 2000 песни, около 30 поеми и 50 стихосбирки. Химните на две държави - Индия и Бангладеш са написани по негови стихотворения. Сега къщата му е превърната в музей, в който се преплитат историята на Калкута и историята на неговия живот. С приятна изненада открих, че Рабиндранат Тагор е посетил и България през 1926 г. по време на обиколката си из Европа и е изнесъл две лекции в София. Той е посетил много държави по целия свят, бил е приятел с Алберт Айнщайн, Ромен Ролан и Хърбърт Уелс. В музея са изложени негови картини и навсякъде звучат негови песни. Това е едно от малкото спокойните и тихи места в Калкута, навеждащо към съзерцание, почит и уважение. Другото подобно място е хосписът, организиран от майка Тереза, където се намира и нейният гроб. Тя е много уважавана в Индия за грижите, които е положила за бедните и които сестрите-нейни последователки, продължават да оказват. Всички индийци в Калкута са плакали за майка Тереза при нейната загуба. Аз имах големия шанс за един месец да посетя и родното й място - Скопие и нейния гроб в Калкута. Повече подробности от историята може да се научат в Индийския музей, най-стария музей в Азия, открит през 1814 г., и в една от основните туристически атракции на Калкута – Виктория мемориал. Там е документирана цялата история на града. Освен музей има и прекрасна градина, в която много добре се релаксира след хаоса по улиците. Ако човек остане вечер има възможност да се наслаждава на шоуто "Звук и светлина", в което се разказва историята на Калкута. То много прилича на шоуто на хълма Царевец във Велико Търново, само че тук зрителят е поставен в центъра на събитията, а не е страничен наблюдател. Като център на събитие се почувствахме при посещението ни в храма на богинята Кали Dakhineswar. Това е много известен храм на брега на река Ганг и тук идват поклонници от различни краища на Индия. Те проявяваха нескрит интерес – и малки деца и възрастни заставаха до нас и ни оглеждаха без притеснение с голяма доза любопитство. Два пъти посетих храма – през деня и вечерта - и двата пъти беше пълно с хора. В един от храмовете имаше служба, която беше придружена от много силна музика. Пред храма е пълно със сергии, в които се продават сувенири, сладкиши, цветя и най-различни храни. Индийците купуват гирлянди от цветя и разни дарове и ги поднасят на богинята в храма или в малките храмове на бог Шива, разположени на брега на Ганг. След това всеки отива да се пречисти и измие с водите на Ганг. При вечерното ми посещение наблюдавах всичко това от върха на стъпалата, но когато дойдохме на другия ден в програмата ни беше включена и разходка с лодка. Това беше второто ми приключение - с лодка по свещената река Ганг! Да си призная малко ме беше страх, защото трябваше да се седи на пода на лодката и не се знаеше как е балансирана. Но тръпката и преживяването си заслужаваха, защото акостирахме до манастира Belur Muth, който е едно чисто и красиво място с няколко по-малки храма. Те са разположени в добре поддържана градина с много цветя. По време на вечерното ми посещение беше толкова тихо, че се чуваха музиката и шума от храма Dakhineswar, но в неделя през деня много хора бяха дошли на пикник тук и спокойствието на манастира беше нарушено. Тези храмове са отдалечени на 36км от Калкута и на връщане ние взехме това разстояние с такси за 1,5 часа. На човек, който не е ходил там, е много трудно да си представи, че това е реалност. Посоката на движението в Калкута е като в Англия - наследство от колонизацията, но с тази разлика, че е без правила и е пълен хаос. По шосето се движат велосипеди, велорикши, моторикши, леки коли, бусове, автобуси. В града поне крави нямаше, но те се разхождаха свободно по магистралата за летището покрай мантинелите, които представляваха просто едни прегради от бамбук. Всеки изпреварва отляво и отдясно, всеки свири с клаксона постоянно, дава знак за завой с ръка, независимо дали е велосипед, лека кола или рикша. Автобусите се движат с отворена врата, на която стои кондукторът и казва посоката и следващата спирка. Аз, честно казано, не видях номера на автобусите и не разбрах къде се намират спирките. Пътниците слизат и се качват почти в движение. И аз го правех. Но тя и скоростта не е повече от 15-ина км/час. И тук беше моето първо приключение – возих се с вело-рикша. Да си призная през цялото време ме беше страх – имах чувството, че някъде по завоите ще се обърнем или някой ще ни удари. Но нищо подобно не се случи, даже рикшата е много по-стабилна от нашите автобуси. Водачът много майсторски лавираше постоянно между коли и автобуси, на кръстовището се оказахме на първа линия и за много по-кратко време стигнахме до университета. Няма да забравя фаровете на колите, светнали насреща ми на кръстовището и профучаването на автобусите край нас. Виках почти през цялото време! В целия този хаос и лудница констатацията на Карина от "Глобусът", че "в Индия само маймуна може да пресече през улицата" е напълно вярна. И в целия този хаос, навсякъде по тротоарите на улиците се продават всевъзможни неща – дрехи, домашни потреби, плодове и зеленчуци, храна и чай, които се приготвят на място на зидани огнища. В централната част на града, в която е разположен Jadavpur University, преобладават по-ниски административни и жилищни сгради – до около 5-6 етажа. Между тях може да се видят и бараките без вода и канализация, в които живее най-бедната част от населението. Много от тези хора вадят ръчно вода с помпи, мият се и перат направо на улицата. Но в района на летището вече има и съвременни затворени жилищни комплекси, модерни и лъскави молове, бизнес-сгради и сгради на производствени компании. Повечето индийци, обаче, предпочитат да живеят във фамилни къщи, където са събрани най-малко три поколения. Моите приятели от Пенджаб Гагандип и съпругата му Жени (аз така побългарих името, защото не можех да го произнеса) ми обясниха предимствата на този тип съжителство. Те имат син на 7 г. и дъщеря на 4 г. Гагандип е инженер и работи в индийска фирма за производство на ж.п. техника. Съпругата му е завършила психология и води лекционни курсове. Тя работи когато няма ангажименти и през това време свекърва й или другите от семейството се грижат за децата й. Така според тях, се осъществява най-качествено възпитание, всеки е спокоен и си върши нормално работата. И са прави, само че у нас бабите работят и възрастта за пенсия се увеличава. Жени ми предложи и една изненада – да ми покаже как индийската жена носи сари. Това е парче плат, дълго 5 или 7 метра, което се увива по специален начин около тялото с много драперии. Най-интересното е, че когато с нейна помощ облякох сарито, то ми стоеше много добре, дори и не падна. За техния климат това е много подходяща дреха и все още много от жените я носят ежедневно. Когато пристигнах в Индия не можех да усетя и да възприема всичките тези неща и неповторимата екзотична атмосфера през първия ден. Тогава бях толкова изморена, че исках само да спя. След това вниманието ми бе заето с конференцията, презентациите и контактите с колегите. Духът на Калкута започна да прониква в мене на концерта с индийска музика и танци, който ни накара да се просълзим, и с признанието и уважението на малките танцьори, които ни благодариха за хубавите думи по традиционен индийски начин чрез дълбок поклон и докосване на краката. На другия ден последва истински шок, когато попаднах в невъобразимия хаос на градските улици. Но благодарение на моите любезни домакини и доброжелателното отношение на всички индийци, с които контактувахме, успях не само да оцелея, но и да усетя истинския дух на Калкута. Един град - средище на науката и културата на Индия, където съвременното и модерното съжителстват с традициите. И ако някой все още не е намерил отговора на въпроса от заглавието, ще го открие в новото мото на Jadavpur University: "Да знаеш означава да растеш" или "To Know is to Grow". към всички снимки > > > към репортaжите на доц. д-р Дикова от Япония - 2006:  "Празнична импресия от Токио",  "България в Япония",  "Сакура - символът на Япония", от Германия - 2008:  "Международен форум за изпитания на материали - testXpo 2008", от Бахрейн - 2008:  "Кралство Бахрейн - кралство на петрола и на новите технологии", от Малайзия - 2009:  "Малайзия - истинската Азия", от Франция - 2010:  "До Париж и обратно - пътуване между стачките"  и от САЩ - 2012:  "По Коледа стават чудеса",  "За бъдещето на нашите деца". CastingArea - главна страница